Върху нас жените има постоянен натиск за някакви неща – първо да сме образовани, после да имаме хубава професия, после да сме финансово независими, ама и да се омъжим по някое време, после да родим, после да кърмим, ама не много, а колкото каже обществото, да отбием. Бременността се приема като вид болест и цялата система се старае да ни излекува. Кулминацията настъпва с раждането, когато докторите са доволни че са ни излекували. После всички около нас искат да станем отново “нормални” – да ходим по кафета, да се срещаме с приятели да се върнем на работа, сякаш нищо не е било, да правим секс като невидяли…..Е да, ама нещата се променят….ние се променяме, цялата ни физиология вече има други цели…и то не само за няколко месеца, а за следващите години напред във времето. И това е естественото, това е нормалното, но когато се опитваме да отговорим на социално приемливото, тогава се получава конфликт – дали да следваме себе си и инстинктите си или да следваме правила, в които вече може да не вярваме така силно…Така понякога стигаме до чувство за безсилие, непотребност, гняв, обърканост. Искаме да сме добри майки, добри в кариерата, добри съпруги, добри във всичко…. А дали е нужно и какво е важното за нас?!
